Кафене Блейкс

За щастие мястото се оказа свободно. Заех го и оставих латето си пред мен.
-Аз съм Джулия. - каза момичето протягайки ръката си към мен.
-Моника. Приятно ми е. - кимнах и двете се здрависахме след което отдръпнахме ръцете си.
Извадих телефона си и погледнах часа. Може би по-късно щях да се отбия при Джейсън. Той не знаеше, но тайничко обичах да му казвам Джейс. Както и да е. Прибрах телефона си и отново върнах вниманието си върху Джулия.
-Извинявай ако с въпроса си нахалствам, но не съм те виждала до сега. Нова ли си? - попитах, а след това отпих от латето си.

-Това обяснява защо не съм те виждала. - усмихнах се леко. Джулия се замисли, а след това ми зададе въпрос.
- Ами ти? Тук ли си родена или живееш тук от доста време и вече го имаш като роден град? - бегла усмивка се появи на лицето ми.
-Нямаш си представа от колко дълго живея тук... - занесено казах аз. Повече от 100 години живеех тук. В началото не излизах следователно никой не ме познаваше и никой не знаеше, че съм вампир. Чак преди...хмм...колко? Може би 40 години се показах в покрайнините на града. Сега си живеех спокойно в центъра казвайки на всеки който се усъмни, че съм копие на малйка си, която е починала одавна. Пълни глупости! Та, аз дори не помнех майка си! Въздъхнах и отпих поредната глъдка след, което погледа ми се насочи към Джулия.
-От къде идваш? - попитах я намествайки ръцете си около хартиената чаша.

Внимателно изслушах разказа на Джулия. Може и наистина да беше родом от Франция, но със сигурност не се е родила по-рано от преди 400 години. Нямаше да споменавам, че съм вампир нито пък, че тя е. На нас вампирите не ни трябваха допълнителни проблеми.
Не стига, че се криехме като мишки от хората, а оставаше само да разберат, че съществуваме. Аз лично като възрастен вампир изтривах подробно цялата информация от "знаещите" или в краен случай ми служеха за вечеря.
-Е, не точно целия град, но познавам повечето хора тук. - казах наблягайки на думата хора.
-Нямам особено много приятели, но пък се разбирам с всички. - свих рамене.
-Ако под специален имаш предвид дали имам гадже, да имам. - усмихнах се леко.

Замислих се.
-Ами знам, че по природа си е перверзник, но поне не го демонстрира пред мен. - засмях се. Бях го чула веднъж от Алекс и от тогава малко зорко
-Ъмм...има брат и...и е като нас. - казах леко снишавайки гласът си. Със сигурност разбра какво имам предвид под думата нас.
-А ти, имаш ли някой специален човек заради когото си тук или не? - усмихнах се. Не, че е редно да се ровя в живота на другите, но пък Джулия ми допадна поне от това, което разбрах и видях.
-И въобще познаваш ли някой тук? - попитах аз.

-Шегуваш се! - казах малко по-силно, с което привлякох всички погледи в кафенето.
-Какво? - сопнах им се аз и всички се обърнаха обратно и се заеха с...с каквото там правеше. Прокарах ръка през косата си и отново погледнах към Джулия.
-Не знам дали знаеш, но това психично и емоционално момче, което те дразни всъщност е моето гадже. - засмях се. Още повече се засмях когато го нарече Натаниела.
-Да, виждала съм. Понякога е голям кретен спрямо другите... - усмихнах се.

-Ооо, задължително. - засмях се с нея и отново всички ни погледнаха. Този път не им обърнах внимание.
-Толкова ли смешно изглеждам докато се смея или на мен така ми се струва. - казах леко повдигайки вежда след което отново се засмях. Как можеше Нейт да дразни толкова свястно момиче като Джулия.
-Та, защо не се разбирате с Нейт? - попитах този път леко любопитно. Не познавах много брат му, но очевидно в картинката той беше по-свестният.

Изслушах я след, след което кимнах.
-Е, аз не знам по каква причина се държи така с Алекс, но предполагам това са си техни работи. - не се месех на Нейт в отношенията с брат му. Те си знаеха.
Макар, че ми е мъничко любопитно от какво бе породено това държание.
-Всъщност не познавам брата на Нейт толкова. Той избягва да се виждаме в компанията на Алекс. - казах вдигайки рамене.
-Вероятно по същата причина заради, която се държи така с Алекс. - добавих отпивайки от привършващото си шоколадово лате.

-Тяхна си работа. - отново казах аз.
-Е, пожелавам ти успех с тази доживотна мисия, която си си поставила. - засмях се.
Сервитьорката дойде и взе вече празните ни чаши. Поръчах си една вода и изчаках момичето да се върне. Дано Джулия успееше да промени...хъмм там каквото имаше да се променя в Нейт. Погледа ми се насочи в ляво от мен и се спря на стотиците книги разположени в кафенето.
Знаех, че тук всеки може стои колкото си иска, запознавайки се с някой друг или просто четейки книга... Обърнах глава към Джулия и се усмихнах.

-Защо не? - казах аз и изпих водата на един дъх. Е, силно казано е на един дъх тъй като аз не дишах, но да не се отклоняваме от темата.
-Ъм, къде искаш да отидем? - попитах я ставайки от стола си.
След миг и Джулия се изправи и двете излязохме от вън. Изчаках отговора й пред кафенето.
-И между другото от колко време си вампир? - казах тихо последната дума за да не ни чуят хората минаващи наблизо. За щастие по някаква причина в момента нямаше много хора въпреки, че бяхме в центъра.

Замислих се. Познавах града, но нямах идея къде да отидем. Можеше да отидем в някой парк, на плажа, на моста и на куп други места.
-Можем да отидем до парка или плажа? - предложих замислено. Не бяхме много подходящо облечени, но какво пък?
- Ами след около месец - два навършвам 4021 вампирски. - примигнах при отговора на Джулия.
-Сериозно? Не знаех, че все още съществуват по-възрастни вампири от мен... - учудено казах аз.
-Скоро навърших 4000 вампирски. - добавих и се загледах в далечината.
-Познавала съм само един единствен толкова възрастен вампир, който беше на 5391 години. Той беше този, който ме превърна. - споделих и се усмихнах вяло.
-Тогава не исках, но сега съм му по скоро благодарна отколкото ядосана. - добавих аз и обърнах погледа си отново към Джулия.